Жалко е...

Дам... всичко в този свят вече до такава степен се е изкривило, че хората са се превърнали в чудовища, а чудовищата направо в благородни същества в сравнение с нас...

Всичко ли е пари?

Те ли те правят човек...

Е, явно да!

Добре де, да си имат милиончетата, защо трябва да тъпчат тези, които ги нямат?

Неее... не говоря за себе си. Говоря за един приятел, който ми сподели някои неща. И се замислих...

Винаги съм била материално осигурена повече от добре. Но какво?

Не съм тъпчела другите заради това. Не съм смятала, че съм по-човек от другите. Но явно другите мислят, че нямаш ли пари, значи си загубеняк.

Обществото ни е болно. Изкривено. Аморално. Но от какво се е разболяло?

От алчност. Със сигурност. От страх? Твърде възможно.

Истината е, че всеки се опитва да оцелее. И това, което му пречи е готов да го унищожи. Да, но какво са виновни хората без пари?

Дааа... виновни са, понеже както се казва 'тихата вода е най-дълбока'. Връзката между тези 2те неща? Сега ще ви кажа...

Виждате едно момче, с адски невзрачни дрехи. Но с невероятен ум. С такъв начин на изразяване, с такъв чар, че момиче трудно ще му устои.

Даааа, ама това представлява голяма заплаха за новобогаташчетата! Че ето, те с гъзарските прически и многото пари не могат да ги спечелят.

Целта? Да се смачка самочувствието на въпросният човек без пари! Да се смачка като личност. В момента в който това стане той вече не представлява заплаха.

Друга причина? Ами пак страх. Жажда за показност и власт.

'Ето, вижте ме, аз съм с повече пари от тоя и следователно съм по-добър от него. На малкият ми пръст не може да стъпи. Я да го унижа малко, че да видят другите какъв съм пич и как такива лекета са ми в краката.'

Жалкото е когато 'жертвите' позволяват това отношение. Когато и те започнат да мислят, че не стават за нищо.

Знаете ли... един приятел каза 'Може да съм беден материално, но съм много по-богат от богаташите. Защото имам страхотни приятели и хора, които ме обичат. И защото умея да се забавлявам и без 100 лева в джоба.'

Ех, Сид... де да мислеха всички като теб...

Free again...

Сама...

Вече не съм с него...

Вече съм сингъл...

Да видим до кога ((:

Олекна ми. Край на скандалите, край на опъването на нервите ми. Той сам си го направи. Сам направи така, че да тегля чертата...

Ех... сега вече мога да правя с който каквото си поискам

...

Без никакви угризения.

Още днес ще го отпразнувам. 5 месеца. И какво от това? Щастлива съм...

Свободна...

и с 3 по математика :Р

красота ((:

Искам вече навън... искам... искам искам искам!

А вече трябва да се оправям...

Iio - Rapture

Хах, тва слушам.

Толкова ми е спокойно... и този път... наистина... КРАЙ!

Този път ще държа на думата си. Никакво съжаление.

Не и аз. Не и този път.

Ех, щастлива съм... ((: От кога не бях чувствала тази свобода... ((:

Страшно е...

... Когато осъзнаеш, че си сам. Че имаш само двама приятели... а всичко останало дори не са добри познати. Все пак на добрият познат ще му кажеш 'Хайде на кафе!' или 'Ей, хайде да се разходим.'

А сега най-добрите ми приятели ги няма...

Колко трябва да крия, че съм разочарована от теб? За пореден път... Казах ти... престани. Така е гадно... Аз казвам всичко, а ти нищо. Толкова ли не знача нищо за теб? С какво съм заслужила това? Кажи ми... с какво? Омръзна ми да научавам всичко за теб от трети човек... Нищо... ще го запомня. И колкото и да те обичам... Аз ще ти го върна...

Не ми се стои вкъщи мамка му. Толкова е хубаво времето навън... А уж най-добрата ми приятелка даже не се сеща за мен... ЦЯЛ ДЕН!

Те ще видят... аз ще им го върна... ще съжаляват...

... Че природата ме създаде толкова проклета...

Няма ги любимите ти хора, няма ги усмивките...

Остава ти само музиката и поредната простотия, която надраска за някакви секунди...

Самотата е страшна... гадно е когато искаш да си сам, а не те оставят на мира...

... Но е двойно по-лошо да не искаш да си сам, а никой да не се сеща за теб...

Уморена съм...

... От лицемерие

... От дни, минаващи без капка настроение

... От сивото ежедневие

... От напрегнати дни в училището

Уморена съм дори... от почивките... за какво са ми? Не ги искам.

Искам постоянно вършене на нещо. Искам навън. Искам с брата. Искам да се смея... а съм уморена дори от усмивките...

Уморена съм и от лъжи и то от човек, който твърди, че ме обича...

Уморена съм даже и... от самата умора...

Странно е...

...Как вечер, започваща по крайно досаден начин може да завърши така...

Дам... бях с брата... който не ми е много брат, ама айде... В началото нямахме какво да си кажем... И изведнъж започнахме да говорим... Е... почти... не беше само говорене... Странно беше как ме награбваше и започваше да ме целува все едно от това му зависи живота... И всъщност... наистина беше хубаво. Да, и преди се е случвало, но някак си... този път имаше нещо по-различно (: :) Може би бях забравила какво е... едва ли. Как може някой, в който дори не си влюбен да те накара да се чувстваш толкова желан само от една целувка? Как може да го прегръщаш и целуваш със някаква невероятна страст, а той... Той да отговаря със същото (: :) Усещането е странно...

...Но не искам да го променям :))

*Happy*

Everybody in the house of love
Everybody in the house of love
One love, one God
Everybody in the house of love

Лалала... Не мога да спра да я слушам, има нещо адски зарибяващо ((;

Беше гаден ден, определено. Невероятно е как такъв ужасен ден може да завърши по такъв хубав начин... ((: И то без видима причина (: :)

Уморена съм... но не ми се спи. И не мога да си сваля усмивката от лицето. Но този път истинска, изпълнена с положителна енергия и блясък в очите усмивка. Защо да се задълбаваш в проблемите, след като можеш да си пуснеш някоя разпускаща песен и да си поговориш с някоя личност, която харесваш. А защо не и да си щракнеш няколко снимки...

И ми се чете... А ме мързи ((: :)) А на кой му пука?

Болят ме всички възможни дихателни пътища... И пак на кой му пука?

Не и на мен... А от кога не се бях чувствала толкова щастлива и свободна... ((: :))

And I miss you... Like the desert miss the rain...

Чудя се... как може един човек да ми липсва толкова много? Вчера не го бях чувала и виждала, днес едва ли ще го видя.. А ме боли толкова много, че едва си поемам дъх... И както ме боли и както искам да заплача... Не мога! Сълзите просто не ми идват. А от това най-много боли. Чудя се защо почти никога не мога да плача... Но не ми остава друго, освен да се усмихвам... А няма пред кой да се крия, че съм тъжна. Боли... и преспокойно мога да се намръщя... Тогава защо се усмихвам? Може би за да прикрия болката пред самата себе си... може би за да се справя по-лесно... А може би някаква трета причина, която не мога или не искам да открия... Не знам... иска ми се просто всичко да седи както беше преди...